На 31 януари 1970 г. е открита новата сграда на библиотеката. Решението на ОбНС – Панагюрище за предприемане на тази стъпка е нов и важен етап в утвърждаването на библиотеката като културен институт. До този момент тя се е помещавала в сградата на читалище «Виделина».

Новата сграда е разположена върху 320 кв.м. площ, на два етажа и с три нива фондохранилище. Проектът е изработен от колектив на Научно-методическия център при НБКМ под ръководството на ст.н.с. Христо Хаджихристов и е съобразен с всички съвременни изисквания за надежно съхраняване на библиотечния фонд. От 01.01.1976 г. библиотеката минава изцяло на щат и бюджет към ОбНС и започва своя самостоятелен път на развитие като Градска библиотека.

Моменти от откриване на новата сграда

Източник : http://www.panagyurishte.org

Източник:http://www.nostop.bg

Подарете книга за рожден ден. И не само

Ретро емоция, ароматизирана с миризмата на вехта хартия и печатарско мастило...

29.01.2015

И като се замисли човек колко непотребни сгради по общините в столицата и страната са изоставени на саморазрушение, спокойно биха могли да бъдат преустроени в библиотеки, пари все ще се намерят. Но пък, от друга страна, те сега общинските и читалищни библиотеки така и така все още си съществуват, вегетират в някакви мухлясали и неотоплени помещения, поне за техния ремонт и обогатяване на библиотечния фонд пари биха могли да се намерят.

Но дори и да не се намерят, всеки у дома си има книги, от които би се лишил, за да се включи в някоя подобна благородна инициатива. Младите, пък и не само, а изобщо хората с по-напредничаво мислене отдавна заложиха на електронните книги, които се радват на немалка аудитория, съдейки по наблюденията ми в обществения транспорт.

Мнозина българи, след като направят ремонт вкъщи, наред с лавиците на старите си мебели решиха, че и старите им книги, повечето получени в наследство от покойни роднини, вече са излишни. И ги подариха я на обществени библиотеки, я на улични букинисти, я на уличните контейнери.

С извинението, че така вкъщи ще им се отвори повече място. Сигурен съм, че ако днес попитате тези хора дали в къщите им сега е по-широко, ще се позамислят, преди да ви отговорят, защото сега сто на сто отвореното от книгите място е заменено с други излишества, предлагани от цивилизацията. Но това е друга тема.

Разбира се, въпрос на личен избор е дали ще четеш от електронно устройство, ако четеш изобщо, или пък като мен ще продължиш да изживяваш любимата си ретро емоция, ароматизирана с миризмата на нова или вехта хартия и печатарско мастило.

Аз не мога да събера куража да се лиша от любимите си издания с лека ръка, а и повечето неща, които чета, биват превеждани едва сега и просто ги няма в интернет. Спомням си обаче онзи култов момент от филма „Нос Страх”, в който героят на Робърт де Ниро на излизане от затвора заряза в килията си всичките си книги. А килията му го докарваше на визия и оскъдно пространство съвсем като българска квартална библиотека. И пита надзирателят свободния вече Робърт де Ниро: „А книгите ти?” А той: „Прочетох ги!” И бутна зарешетените крила на затворническите врати с две ръце, разперени, сякаш слизаше от разпятие. Култов момент просто!

Ето защо няма да ги стигнем скоро американците. Те създадоха ярки образи в киното, макар и психопати, които обаче обичаха да четат. А у нас, ако изключим Джаро от „Под прикритие”, във филмите и сериалите не се промъкна нито един друг престъпник или ченге, което да обича да чете. И как иначе, просто персонажите им биха били нереални, биха се разминали тотално с прототипите си в действителността, която у нас и в ъндърграунда, и в органите на реда, че и политиката е пренаселена с бивши представители на спортните среди.

Но както и да е, да се върнем на книгите. Аз лично съм зареден с издания, които не бих могъл да дочета и до преклонна възраст, трудно ми е да се лиша от тях, доста пари и време съм вложил, така, както някои през годините влагаха пари в банки, но вижте какво се случва с банките. И на мен обаче ми се намират разни дублиращи се издания, за които често съм мислил какво да сторя. Веднъж събрах цял кашон, сърце не ми даде да го изхвърля и го оставих на партера, под пощенските кутии във входа на блока. И изчезна бе. Само след половин час го нямаше. Така направих подарък на човек, който дори не предполагаше кой му е поднесъл този подарък.

Днес, често си мисля, не би ли било прекрасно, ако всеки се раздели с някоя хубава книга, оставяйки я на някое обществено място. Дори могат да се спретнат специални кътове за това. Съвсем както западните и руските туристи по Черноморието зарязват лятната си литература в хотелските стаи, за да не им тежи обратно в куфарите по летищата. Аз самият веднага бих могъл да отделя поне пет читави заглавия за целта, а и сам бих се възползвал от друга, подарена ми от неизвестен читател книга. Ама, би казал някой хигиеничен циник, книгите събират прах, биха могли да пренесат вируси, бацили… А нима, бих попитал аз, банкнотите, които всекидневно си разменяме, не са далеч по-мръсни?

Като деца често си подарявахме книги за рождените дни, празнувани в хола на социалистическите ни панелки, рождени дни, подплатени със солидно количество сандвичи и лимонада в еднолитрови стъклени бутилки. Още мога да намеря в библиотеката си „Патиланско царство” или „Румцайс”, чиято празна първа страница е надписана с разкривения почерк на някое забравено вече другарче, което ми честити (примерно) 11-ия рожден ден.

Имам и книги, попаднали у мен по незапомнени пътища, в които семейство еди кое си честити на семейство еди кое си 25-ата годишнина от сватбата, да речем. Аз съм против това. Има нещо много суетно в акта на надписването на книгата, в надписването на подаръка, за да се знае кой е дарителят. Простено е само когато книгата е придружена с автограф от автора.

Би било прекрасно, мисля, хората си подаряват повече книги, така, както си подаряваха за рожден ден, когато бяхме деца.

Текст Светлозар Стоянов