Вятър свеж повя в гората,

март дойде, разви листата.,

зеленеят се тревички,

пеят звънко пойни птички.

Всичко живо тича, хвърка –

Меца в пещерата хърка.

Още зимен сън сънува –

как към нея кошер плува

и летят оттам пчелите,

слагат мед по сладки пити.

Тъкмо лапа тя протегна,

нещо остро как я жегна

по гърба и под ребрата –

вейка счупена, ръбата!

Меца бързо се обърна,

с мъх и клонки се загърна,

разшумяха се листата,

развалиха ѝ рахата.

Трепна сънлата и скочи –

лапите уми в поточе

и огледа се в реката

от петите до главата.

От вида си блед Мецана,

хич доволна не остана –

с тези дълги зимни пости

поотслабнала бе доста.

И по стръмната пътечка

слезе тя до село Мечка.

Знае си, при дядо Щерю

нещо вкусно ще намери.

В село Мечка няма мечки,

има само две юрдечки,

три овена вироглави,

шест овце и десет крави,

седем кучета юнаци,

двама байчовци с криваци.

А на близката бърчина –

дядо Щерю е с пчелина.

Рече – стори го Мецана

и до кошер стар застана.

Чака трепетно пчелите

с медена да дойдат пита.

А пък те се разлютиха

и край нея закръжиха,

своето ще защитават,

нищичко не щат да дават.

И Мецана се ядоса,

кошера и цапардоса.

Преобърна го в тревите

и си тътри на петите.

Празен пътят ѝ излезе –

с мед обилен не замези!

Мецо, Мецо прегладняла,

мед през март де си видяла?

ДЕТСТВО

Вятърко мокри целувки раздава,

Слънце свенливо покри се с дъга.

Облаци морни си къща сглобяват,

а пък Земята изпъшка с тъга.

Прашна пътека се гърчи виновно,

отговор търси на всички страни.

Няма ги вече крачетата морни,

че Змеят открадна всички игри!

Очите му злобни огън разпалват,

а зъбите тракат мрачен рефрен.

Езикът му лепкав пак се разправя,

сипе обиди. Пак е вбесен.

Деца надбягват дървета в забрава,

свенлив хоризонт пак тук ги следи.

Със Змея ужасен как се сражава?

Как да си върнат те своите игри?

Но имат си тайна, скрита в долапа.

Играта последна скътаха там.

На Змея нахален крадливата лапа

и там ще проникне без капчица срам.

Разсеяни птици днес литват високо,

ядосан в главите им стене студът.

Мълвата жестока разнасят широко.

Преплетени жици пък рими редят.

Тя Детството сепна, задрямало леко

под върбова клонка, до кална река.

Крачоли нави то и хукна далеко,

на свойте другари да върнете смеха.

С играта последна забърка отвара,

поръси я с няколко бистри сълзи.

Мечтаят най-сетне да свърши кошмара,

та всяко дете да се спре да тъжи.

И нахлупи си шапка от вестник напук.

Хвърчило вълшебно бързо направи.

На мига го пришпори, то литна без звук,

че не е птица, съвсем си забрави.

По кордата тънка се Детството качи,

отгоре на него, докосна звезда.

А птичките малки напускат гнездата.

И всички животинки бягат дори.

Ядоса се Детството, литна нататък,

магична отвара разпръсна навред.

Изсипа я всичката, чак без остатък.

Отново в гората настъпи пак ред.

А Змеят чудовищен тупна в скалата,

превърнат в камъни, падащи там.

И радостни скачат и тичат децата,

те пак са щастливи, аз вече го знам.

Залезът трескаво гони Земята,

със златни искри деня украси.

Смигна усмихнато той на децата,

бисерен блясък трепти в тез очи.

Пък Детството мъдро подарък им връчи –

игрите им стари и нови дори.

И после пред тях се гордо изпъчи,

игри да играят, та чак до зори!

СЕДЕМ ЖАБИ-КЕКЕРИЦИ

На конкурса за певци

в Негованските блата

седем жаби кекерици

взеха челните места.

Първа стана млада жаба

с песничка за любовта.

Тя заслужи си наградата

малък чек и грамота.

Второ място взе певица

със чудесен ръкендрол.

Славна жаба от Твърдица,

от един огромен гьол.

Дребна жаба стана трета,

със богат и весел глас.

Тя изпълни две парчета

за морето и Бургас.

Пък четвъртата награда

бе за жаба с бавен стил.

С много чувствена балада

за блатата в Кюстендил.

много трудно пета стана –

след нечувана кавга –

местна жаба-сладурана,

с чудна песен за мира!

Почетното шесто място

бе за жаба от Разлог.

Тя изпя почти прекрасно

адски весел Лимборок!

Седмо място си заслужи

фолк фурия от Мадан.

Щото с подкуп си послужи,

без дори да я е срам.

А… специалната награда

бе за щъркел от Мъглиж.

Седем жаби той награби

и излитна към Париж.

Там ги даде, да ги сготвят

в много хубаво бистро.

Бутчета – да му приготвят

с кроасани и масло!

МОРКОВЕНА ТОРТА

Зайко си направи къщичка от зелка,

пред вратата сложи сламена постелка,

дупка за прозорче сладичко изгризка

и облече нова пъстроцветна ризка.

Седна да почине в полската градинка,

а насреща идва малката калинка:

- Чух, че си направил къщичка чудата,

там, където Дядо прекопа лехата.

Може ли на гости утре да намина?

- Ще се радвам много! – рече домакинът.

- Ако искаш даже доведи децата,

нека се разходят сред цветята.

Малката калинка весело отлитна.

Зайко си почина, после бързо рипна

и размърда весел дългите ушички –

С морковена торта ще почерпя всички!

Сложи си престилка от едно листенце

и забърка крема в малкото гърненце:

Към жълтък от пъдпъдък и прашец от бял равнец

сложи той и таен стрък и лъжица-две медец.

Вече съм извадил мърковчета пресни

в новата градинка всички са чудесни.

Пише да настържа две от тях във блата,

четири ще сложа, нека е богата!

Зайко се улиса много със сладкиша,

но чудесен стана, трябва да напиша,

даже за украса орехи събира

под дървото старо горе на баира.

И когато после утрото настъпи

можеха да дойдат гостите му скъпи.

Масата със люляк беше украсена,

с аромат изпълнил стаята зелена.

Щеше да ги чака до червена гъбка

и натам забърза той със бодра стъпка.

Скоро долетяха малките калинки,

носеха на Зайко кошничка с малинки.

- Толкова сте мили, хубаво ми стана!

- Как да не приема твоята покана!

Радвам се, че вече ще съм ти съседка.

И тогава Зайко вижда страшна гледка.

Мишчицата полска викнала тревожно:

- Стана туй, което хич не бе възможно!

Дядо бе забравил старата мотика,

Внучката претърси пъстрата иглика.

И разбра, че нещо станало е тука,

морковчета липсват, някой газил в лука.

Тръгна по следата, тортата намери,

исках да ти кажа, но се разтреперих.

- Ужас – скочи Зайко – тортата е взела!

Малката калинка беше много смела:

- Стойте тук спокойно, аз ще я настигна,

мисля, че излишно много шум се вдигна!

Бързи като вятър скоро долетяха:

- Кацнахме успешно на висока стряха,

гледахме как Дядо тортата разряза

и го чухме даже весело как каза:

- Браво, кой ли тази торта е направил?

С нейната рецепта той ще се прослави!

И не знае Зайко вече що да каже,

още му е криво, но се чувства важен.

Може да отиде и да си я вземе,

сякаш не е късно, има малко време.

Даже ще предложи нещо за отплата…

И почука Зайко смело на вратата.

- Дядо, отвори ми, със молба голяма

идвам да говорим с тебе само двама.

Тортата върни ми, вече обещавам

всички зеленчуци аз ще подминавам.

Няма да похапвам в твоята градина!

Дядо се усмихна, всичко се размина.

Хубаво е, който грешка е направил,

смело да я каже и да се поправи.

Всички се събраха в малката къщурка.

Веселбата бе до време за светулки.

Радостно пирува малката дружина

и реши, че още празници ще има.

Тази интересна, а и вкусна случка

ми разказа лично дядовата Внучка.

Хлапашко

Хлапакът ден подритна мокра топка

и улицата песенно зави

зад ъгъла, където аз подскокнах,

щом шапката невùдимка ме скри

под кестена с вълшебните игри.

Закрачи с марш отсрещната ограда,

на розата в лилаво път постла,

а тя пък два бодила изненада,

танцувайки най-пролетния валс,

с едно краче в захлас по люляк бял...

Хлапакът с ведра ловкост заразмества

усмивките на всякакви неща:

ту лапад висваше по клони на дървета,

ту вишнев цвят разрошваше пръстта,

а кукувичи пух се разлетя...

По мака се сниши божата кравичка,

със охлюва от локва пи вода,

сред момини сълзи целуна здравецът

лалето – то за миг поруменя,

разлистило добрата новина.

Учудена от радост перуника

облече жълто-синкав тоалет,

глухарчето прочу, че му подвикна

да свирят с кукуряка на тромпет

в лехата теменужна – номер пет.

До нарцисите пламнаха божури,

от мравешки катуни – дъжд изби,

забързан бръмбар сам се прекатури,

игликата рисуваше с игли

великденче с накацали пчели.

И пак през онзи ден с актьорска стъпка,

под бухнали чадъри на липи,

зад ъгъла, където аз подхвръкнах,

а моят смях тревите поздрави,

хлапакът ден рефрен ми посвети.

Приключение с Изкуство

В прозореца зрее кълбо светловидно –

знак дивен, неземен, внезапен,

открива у мене дете с любопиство,

и в миг – приключенец съм страстен.

Посажда ме в китна градина, която

изпълва очите ми с багри –

разгръщат се бледи платна, а земята

рисува по тях изненади:

портрети, пейзажи, мечти, натюрморти;

ту форми, ту комикси-филми;

небето е храст, планината – по шнорхел,

човеците – с шапки приспивни.

Така се захласвам, че четка от клонче

потапям в цъфтящи палитри,

на ябълки дъхат – а аз съм художник

под розов ветрец, ненаскитан.

Пак тича кълбото от светло сияние,

заплита ме в разни загадки,

ахà да го хвана – и вече го няма,

но! конче ми праща за кратко.

Под нас – водопадът: какво ли се случва –

нарастващи звуци долавям –

по капки търкулнати, с гиздави чувства –

облива ме музика бяла.

Подобно нашествие, нота след нота

събуждат у мен диригента,

със палка от радост оркестъра водя

и сам композирам моменти…

С внимателен жест – кълбовидното светещо –

през девет гори ме пренася,

а там – наредени за бал, с кастанети,

движения плавни – проблясват.

Тогава разбирам – танцьор съм ритмичен,

просторът дори ми е тесен,

краката ми – леки, ръцете – пчелични,

понесли прашеца балетен.

Занизват се мисли добре подредени!

Светилникът вдъхва ми тайна:

наричат се стихове, още – поеми,

чудаци творят ги и ваят.

Когато отпивам нектар от словата,

обграждат ме – пърхащи – рими,

светът по-красив е, а в мойта тетрадка

детето-поет съм без име.

Искрящото живо не спира да шушне,

залутва ме там, накъдето

реката по тонове скача из думите

и с песен разпенва морето.

А то я повтаря на всички край себе си,

сияем – певци в хор възторжен,

додето на сцената звездни завеси

разтвори театърът нощен.

Тогава се сливат игриви декори,

творци се вълнуват безсънни,

сноват режисьори, гримьори, актьори,

а аз сценарист съм изтънчен.

Кълбото изчезва…

Но нейде у мене

вълшебството свое ми спуска…

Дали преживял съм едно приключение

в страната със име Изкуство?!