Петър Панталеев Карапетров (с литературен псевдоним Черновежд) е публицист, печатар, книгоиздател, редактор на в. "Ден", историк на Панагюрище. Той е един от просветните и будни умове на своето време. Произхожда от семейство на заможни джелепи.

По негова инициатива на 27 юли 1865 г. е основано панагюрското читалище "Виделина", на което става пръв председател. През 1866 г. заминава за Цариград, където се отдал на просветна и книжовна дейност. През 1873 г. станал председател на българското печатарско и книгоиздателско дружество "Промишление", основано през 1870 г. Става издател на в. "Ден" - един от най-известните български вестници, излизащи в Цариград в навечерието на Априлското въстание.

През 1879 г. е назначен за член на Окръжния съд в гр. Кюстендил, а след това и за секретар на Върховния касационен съд. През 1880 е избран за народен представител на Кюстендилска околия в Народното събрание. Бил е първи софийски мирови съдия, началник на прокурорско отделение, главен секретар на Министерството на правосъдието, член на Софийския окръжен съд, началник на отделение в Министерсвото на просветата.

Автор е на книги за българската история и история на Панагюрище. Избран е за дописен член на Българското книжовно дружество (дн. БАН).

Произведения

• Карапетров, П. Материали за описвание града Панагюрище и околните му села. Средец, 1893
• Черновежд, Кратко описание на Панагюрското възстание, провъзгласено на 20-й априлий 1876 година... Средец, 1893
• Кратка история на българската черкова. Средец, 1894.
• Сбирка от статии. Средец, 1894.
• Наръчен денослов за 1875 проста година / Наредил П. П. Черновежд. Цариград, 1874.

Из спомените на Райна Попгеоргиева

„На втория ден на свободата знамето бе довършено. Тогава, по желание на гражданите, трябваше да го взема на ръце, да препаша сабя и револвер и да седна на избран кон, за да премина през целия град и да оповестя на събралия се по улиците народ, че петвековното турско иго е отхвърлено завинаги. Това беше най-тържественият ден на нашата кратковременна свобода. Беловласи старци, редом с невръстни деца, вървяха навсякъде след мен, пееха любими народни песни. Жени, девойки и старици хвърляха върху нас толкова много ухаещи и разноцветни букети, че целият път беше постлан с тях като великолепен  килим. Виковете «Ура!» и «Да живее!» нямаха край. Тази тържествена процесия продължи до вечерта.“

На 18 януари 1856 г. , точно преди 162 години в Панагюрище е родена Райна Попгеоргиева Футекова-Дипчева, по-известна като Райна Княгиня - българска учителка, ушила главното въстаническо знаме на Панагюрски революционен окръг за Априлското въстание. Когато Георги Бенковски ѝ предлага да ушие знамето на Априлското въстание, Райна е само на 20 години и главна учителка в девическото училище в Панагюрище.

Размерите на знамето са 2 на 1,5 м, като има две лица и е поръбено със сърмена ивица. Лъвът на знамето е нарисуван от Стоян Каралеев (Баненеца) по образец на лъвчето, отпечатано на корицата на Устава на БРЦК, а буквите са изписани от Иванчо Зографа. Освен надписа „Свобода или смърт“ в долния край има и две букви — „П“ и „О“ (за „Панагюрски окръг“). В деня на освещаването му - 22 април Райна му пришива приготвени през нощта пискюли. Осветено е от свещеници от града и околните села.

След потушаване на въстанието Райна Княгиня е освободена от затвора благодарение  намесата на европейски дипломати. Изпращат я да следва в Москва –  учи за акушерка. Там написва и своята „Автобиография“, излязла най-напред на руски език. Едва през 1934 г. е преведена на български, като това е първата книга, в която се разказва за Априлското въстание. В Москва, чрез жените от Дамския благотворителен комитет, се включва във възпитанието на 32 панагюрски сирачета, сред които е и по-малкият ѝ брат. Търновският митрополит Климент я кани за учителка в Търново. Три години по-късно тя се връща в Панагюрище, омъжва се за учителя Васил Дипчев, който става кмет на Панагюрище и му ражда пет момчета. Двамата се преместват в Пловдив, но по времето на русофоба Стефан Стамболов той не може да си намери работа. През 1898 г. Васил Дипчев е избран за народен представител и семейството се премества в София. Дипчев обаче е преследван политически и след побой в Черната джамия, умира.

Райна остава вдовица  с четири малки деца на ръце като, най-голямото й дете е само на 13. Райна Попгеоргиева е първата дипломирана акушерка. Помага на родилки,  предимно в кварталите „Орландовци“ и „Малашевци“. Помага на хората, макар самата тя да е много бедна. Изпраща децата си да учат на държавна издръжка, като сираци във военни училища. И четиримата стават офицери. Първият син – Иван Дипчев участва в Балканската и в Първата световна война, стига до чин генерал и се пенсионира през 1936 г., но комунистическата власт го изпраща в концлагер, а след това го изправя и на съд. Той не може да понесе унижението и угасва в болница. Вторият син - Георги Дипчев, завършва морско училище и като машинист на “Дръзки” участва в потопяването на турския кръстосвач “Хамидие”. Умира от рак. Третият син - Владимир Дипчев, става герой от Балканската война с три ордена за храброст. Напуска войската след съкращенията по Ньойския договор, става чиновник и директор на кинематографията. След Девети септември 1944-а е убит като „народен враг” – бивш офицер. И неговият гроб не се знае къде е, а потомците му са изпратени от народната власт в концлагер. Четвъртият син на знаменоската – Асен Дипчев, също е офицер, полковник. Макар отдавна да е напуснал армията, по време на комунистическото управление също е изпратен в концлагер. Самата Райна Княгиня не става свидетел на трагедията на децата си, защото самата тя заболява тежко и умира през 1917 г. Едва 60 години по-късно - през 1976 г. тленните й останки са пренесени от София в родното Панагюрище и са препогребани там в двора на бащината й къща.

Поибренският кръст, с който е благословена и поведена Хвърковатата чета на Бенковски, ще бъде начело на Литийното шествие. То ще започне от Историческя музей в 9:30 ч.1 май 2017 г. и ще продължи до площад „20 –ти Април”. При обявяване на въстанието кръстът е носен от свещеник Недельо Иванов от поибренската църква „Св. Троица”. След раняването му край с. Петрич, кръстът се поема от отец Кирил Слепов – игумен на Калугеровския манастир „Св. Никола”. Кръстът придружава четниците през Еледжик, Белово, Лисец до Тетевенския Балкан. При разпръсването на четата, гибелта на войводата Бенковски и пленяването на отец Кирил, кръстът попада в турски ръце, където се намира до Освобождението. След подписването на Санстефанския мирен договор, със съдействието на Софийския митрополит Милетий, през 1888 година бойната реликва отново е върната на поибренската църква. Литийният кръст е изработен от сребро през 1865 г. Дарен е на църква в Поибрене от Иван Генов Гушлев от същото село.

Елена Николай (Стоянка Савова Николова) e родена на 24 януари 1905 година в с. Церово, област Пазарджик, но от тригодишна възраст до завършване на прогимназията живее в гр. Панагюрище. Завършва Американския колеж в Самоков. По това време бъдещата Елена Николай решава категорично, че трябва да учи пеене и така попада на големия педагог и певец Иван Вулпе, който я подготвя за кандидатстване в Консерваторията. На първия конкурс — пеене, тя се представя блестящо, но на втория — солфеж и пиано, се проваля. Оценена е с двойка като безнадеждно немузикална.

Елена Николай заминава за Щатите, където работи, учи философия и италиански в гр. Оберлин, щата Охайо. Постепенно узрява за идеята да напусне университета и да продължи музикалното си образование в Генуа. След известни разочарование тя намира пътя до най-реномираната музикална академия "Джузепе Верди" в Милано. През октомври 1930 г. тя "грабва" журито с ролята си на Далила от операта на Камий Сен-Санс и я приемат. Оттогава датира и съдбовното ѝ запознанство с нейния учител проф. Пинторно. Постепенно Стоянка става една от първите студентки и завършва академията с отличие. За няколко години тя утвърждава таланта си на най големите оперни сцени в Италия. 17 г. е примадона на миланската "Ла Скала" и 22 сезона на "Сан Карло" в Неапол и още толкова на "Арена ди Верона".

През 1963 г. по свое желание напуска оперната сцена, но за сметка на това продължава кариерата си в киното. В периода 1963 - 1968 г. се снима в седем филма, като първият филм, в който участва, е "Il boom" ("Бум") с участието на Алберто Сорди и режисьор Виторио Де Сика.

И до днес Елена Николай е ценена като една от най-значимите оперни певици на ХХ век.

Великата българка умира на 23 октомври 1993 г. в дома "Верди" в Милано, построен от легендарния композитор за последно убежище на възрастните музиканти.

Спомени на Атанас Сугарев за нея виж тук