СНЯГ

„Мамо, бързо погледни!

Нещо бяло вън вали!

Не е сладко, ни солено,

само мъничко студено!“

А от мечата бърлога

гледа мама Меца строго

Към меченцето, което

се затичва към полето

и във пухкавия сняг

се опитва пак и пак

да си улови снежинки –

леки като перушинки.

И сърдито се чумери,

и премръзнало трепери,

и ядосано потропва –

на снежинките се сопва!

„Глупаво мече, върни се!

Виж, това е сняг – топи се!

Мъчиш ли се да го хванеш,

с празни лапи ще останеш.

Всяка мечка посред зима

трябва топъл дом да има.

На снега, ако лудееш,

скоро ще се разболееш!

Бързо прибери се вкъщи,

че Мецан ще се намръщи,

ако разбере случайно,

сняг че си похапвал тайно!“

ЗЪБЧЕ

„Щърбелче на мама!“ – мама ме пощипна.

„Предното ти зъбче накъде отлитна!“

„Я виж ти, загадка! Беше, а го няма!

Вярно, че си хапнах ябълка голяма,

морковче изхрусках, после ядох сладки…

Баба ме почерпи с орехови ядки…

Сигурно го глътнах с чашата за мляко!“

Мама се усмихна, аз пък се разплаках!

„Няма нищо страшно!“ – утеши ме мама.

„Зъбче ще порасне, ти почакай само!

Пак ще е красива твоята усмивка.

Право да ти кажа, ти си ми щастливка!

Я попитай баба какво ѝ се случи!

И тя зъб загуби, но друг не получи!

Всички нови зъбки били за децата!

Баба си остана щърбава, горката!“

КАПРИЗНИЯТ КРОКОДИЛ

Един петметров крокодил

живее край реката Нил.

Зелен отпред, зелен отзад,

капризен, сприхав и злояд.

Не близва риба, ни яйца

откакто чу едни деца

да казват, че от шоколад

по-вкусно няма в този свят.

Така ли? Шоколад? Но в Нил

петметровият крокодил

дори парченце не откри,

макар да търси до зори.

Той шляпна с опашка: „Пляс!“,

а после ревна с тъжен глас:

– За друго хич неща да знам!

Ах, дайте шоколад насам!

Дочу го капитан Бизон

и хвърли цял един кашон,

догоре пълен с шоколад

с пълнеж от крушов мармалад.

А лакомникът с весел вик

го лапна целия за миг:

– Това е истински разкош!

Кашонът също не е лош!

Но само след минута-две

той пак започна да реве:

– Коремът много ме боли!

Не искам вече грам дори!

КАКВА ЩЕ СТАНЕ ЯНА?

Днеска мама води Яна

във фризьорския салон.

Там фризьорката, засмяна,

я подстригва на бретон.

Прави ѝ голяма букла

и ѝ връзва опашле,

сякаш Яна ѝ е кукла,

а не истинско дете.

Яна на мига решава,

че и тя ще е фризьор.

Няма лекарка да става,

нито кинорежисьор.

Никак няма да скучае.

Всеки ден до вечерта,

с живи кукли ще играе.

Ех, професия мечта!

БУБОЛЕЧО

Тръгна Буболечо-клечо

тежко, тежко като мечо.

Да го питаш где отива

май не бива. Да, не бива!

Той сърдит е и се клати,

в храстите ще те запрати.

Но не щеш ли – в тревата

спънаха му се краката.

Преобърна се по гръб,

рита, иска да се хване

може би за някой ръб,

та отново сам да стане.

Ох, защо ли бе сърдит!

Във тревата щом е скрит,

няма да го види никой.

Викай, Клечо! Хайде, викай!

– Тук лежа по гръб сломен,

помощ има ли за мен? –

пита Буболечо жално,

а краката му буквално

като клечици стърчат,

те във въздух не вървят.

– Помощ, помощ, помогнете,

и веднага ме вдигнете!

Надойдоха буболечки,

бутаха го с разни клечки,

нищо не се получава –

буболечето не става.

Най-накрая скакалецът

скокна и доведе Меца.

Тя със нокът го подхвана,

ето, че юнакът стана.

– Браво, браво на Мецана! –

весел Буболечо рече. –

Няма да се сърдя вече!

ПОТОЧЕ

Тихо пее

и се смее

мъничко поточе.

Леко тича,

вред наднича,

весело клокочи.

Камъчета

цяла чета

рони и обръща.

На полето

вече, ето

най-подир пристига.

И небето

над селцето

с облаче намига.

Малките деца

играят

скачат във водата.

Пляскат, викат

и нехаят,

ритат със краката.

Бистрото

поточе пее,

бяга и се смее.

Цяло лято

тъй разлято

Слънцето го грее.

ОХЛЮВЪТ С ЛЕТЯЩОТО СЪРЧИЦЕ

По стръкче тревица зелена,

в роса от дъждеца родена,

пълзи Охльо, вдига рогцата

 и гледа с усмивка цветята.

Със къщичка кръгла и малка

не слиза по бърза пързалка,

не може в басейна да плува

и винаги бавно пътува.

Сърцето му нежно трепери,

светът не със стъпки се мери,

до днес опознал е Земята –

мечтае да стигне Луната.

И ето – във утрин прохладна,

видя птичка тъжна и гладна,

с крилце наранено и свито,

в което бе трънче забито.

Без страх се наведе до нея,

извади бодличката – взе я,

и раната нежно почисти,

превърза я с липови листи.

Крилцето след време зарасна,

животът ѝ бе в безопасност,

и птичето беше готово

небето да срещне отново.

Прегърна то Охльо и рече:

„Със теб ще летим надалече!

С доброто, което раздаваш,

безценни крила получаваш.“

Поеха нагоре в безкрая,

броиха звездите накрая.

Спасиш ли другар във бедата –

при тебе ще слезе Луната!

ОЛЕЛИЯ В ГОРАТА

Леле, гледай ти гълчава

насред горската дъбрава!

Вълчо бит! Но от кого?

От ламя с едно око!

– Ох! – завайка се Мецана. –

Стана тя, каквато стана.

Утре и на мен ще скочи,

зъбите си да наточи!

А пък аз съм тъй добричка –

не закачам и мушичка.

Е, пчеличките разсърдих,

на медеца им се хвърлих.

Бях тогаз ужасно гладна

и реших да ги нападна!

Боже, колко съжалявам,

искрено се извинявам!

Гарванът и той се чуди,

час по час от страх се буди:

– Май че много съм виновен,

дойде час за мен съдбовен!

Все обичах да открадна

като стара сврака гладна.

Чуждото харесвах много,

но сега коря се строго!

И лисицата лукава

бърза да се оправдава:

– Ой! Хитруша съм голяма

и проклета – дума няма!

По природа съм такава,

имам явно лоша слава.

Няма повече да мамя,

името си ще отсрамя!

Разтрепери се гората,

всеки почна да пресмята,

вършил ли е нещо лошо.

Тъй ами, нали бе, Гошо?

Гошо всъщност е глигана –

дето горският го хвана

онзи ден във чужда нива

да се тъпче със коприва.

С други думи – тъй накратко,

както казва моят батко:

– Кой каквото е дробил

сърба го след туй. Резил!

Само Зайо се усмихва,

после скрито в шепи прихва.

Дявол е и то голям –

туй със сигурност го знам.

Вълчо вчера го подгонил –

бил престижа му уронил.

Но нали е малко стар,

стъпил на един дувар.

Хлъзнал се, па се заклещил

и от страх очи облещил.

Зайо пък това и чакал –

чак от радост се разплакал.

Грабнал тутакси кривака

и му потрошил гръбнака.

После Вълчо дълго куца

и се вози на каруца.

И на никого не казал,

Зайо как го бил наказал,

че ще му се смеят всички –

даже мъничките птички.

Оттогава във гората

победила добротата.

Всички са в един отбор –

Зайо станал им треньор.

РОДИНА

Гиздава си ми, Родино,

плодородна, свята!

Златен хляб и руйно вино

ражда ти земята.

Помнят, снежни, планините

доблест, чест и слава.

Знаме гордо под звездите

вятърът развява.

Българче си ме родила,

Майко моя мила,

с храброст си ме ти кърмѝла

и юнашка сила!

Мирни са ни градовете,

китни ни селата.

Обещайте, мамо, тате,

слънце на децата!

НА МЕЧАТА ПОЛЯНКА

Някъде на някаква полянка

вдън гората, под дебела сянка,

пред хралупата на страшна мечка

спънала се малка буболечка.

Силно си навехнала крачето.

Но плача ѝ чуло бе мечето

и по телефон от дълга вейка

спешно то повикало линейка.

Първо тук дойдоха санитари –

двама кръвопиещи комари –

и свалиха мъничка носилка.

После слезе доктор по престилка.

Той прегледа нашто буболече –

нежно якенцето му съблече,

лед му сложи после на крачето –

с шина обинтоваха момчето.

Казаха му бързо да си легне,

лошо счупване за да избегне…

Всичко бе видяла мама мечка

и покани нашта буболечка

във хралупата им да остане,

та беля голяма да не стане…

И под грижите и на мечето

бързо пооправи се крачето –

стъпи здраво нашто буболече.

Имаше си нов приятел вече.

Благодарно бе на мама Меца,

че вълшебен беше ѝ медецът…

Дълго тук на малката полянка,

дето беше под дебела сянка,

си играха нашто буболече

с пъргавото добродушно мече.

Весел смях навред ехтеше –

приказно в гората беше.

ПРАЗНИЧНА БЪРКОТИЯ

Рачо се замисли днес:

„Утре ставам аз на шест.

Ще празнувам този ден

със другари обграден.“

Мама Рачка разреше

и трапеза подреди.

Сложи хапки в дълго плато,

две-три рачешки салати,

био-торта му направи –

да са рачетата здрави.

Сокчета приготви вкусни.

Музика приятна пусна

и с балони за украса

светна цялата тераса.

Гостите дойдоха скоро.

Хапнаха и без умора

почнаха игри лудешки

с танци и забавни смешки.

Бориха се. После пяха.

Дълго от сърце се смяха.

В края рачетата мили

май останаха без сили.

Неусетно време стана

да се приберат при мама.

И тогава всички рачета,

всички мънички юначета –

всичките с по осем крака –

втурнаха се към вратата.

При обувките дойдоха

и… настана суматоха…

Всеки взима, хвърля, бута –

търси своите обувки…

Мисията стана сложна,

нерешима, невъзможна…

Всеки в края взе това,

що му беше под ръка.

И обуха си чевръсто

чужди, свои, бели пъстри –

кой каквото беше хванал…

Смях сърдечен пак настана…

И на осемте крачета

със различни обущета

всяко раче се прибра…

Вкъщи стана веселба…

Още помнят този ден –

със усмивки озарен,

със приятели игриви

и емоции щастливи.

Втора награда – Борислав Ганчев

ПЧЕЛИТЕ И ОСЪЗНАЛИТЕ СЕ ХОРА

Разсърдили се малките Пчелички

на хората за техните привички

Природата добра да замърсяват,

да я не пазят, а опустошават.

- Не можем вече да търпим боклука.

Нов дом ще търсим, надалеч оттука! –

с крилцата зажужали песен дружна. –

За да работим, чистота е нужна.

Ще се преселим горе, в планината,

при свежите поляни и цветята.

Решили работливките и отлетели…

Изминали след туй година, две ли,

започнали полята да линеят,

градините, безплодни, да пустеят,

че нямало ги вече там Пчелите

да ги опрашват, а във планините

преселили се те без път назад…

Така настъпил в равнините глад.

Уплашили се хората тогава:

- Че няма да ни бъде, ясно става.

Не трябва днес да жалим труд и сили!

Природата не бихме ли спасили,

е ясно – и на нас се вижда краят.

Не можели те вече да си траят,

а дружно заловили се веднага

да я обгрижват, както се полага.

Захванали се всички без умора

и скоро осъзналите се хора

били възнаградени – пак Пчелите

при тях се върнали от планините –

навред нали царяла чистотата,

отново заопрашвали полята.

Била опасността тъй победена,

а пък Природата била спасена.

Трета награда – Боряна Ботева

ПРОЛЕТНА ПЕСЕН

Пролет надникна в гората ни пак –

чакана, искана, носеща радост!

Слънцето плахо подаде ѝ знак:

Хайде, раздавай от твоята младост!

Първо обагри дърветата в цвят.

Вещо с вълшебно перо ги погали.

Вижте ги, колко са нежни – блестят!

А пък Южнякът – обул си сандали!

После разстла по полето килим,

случи се някакво чудо в зелено!

Да, пролетта е сезонът любим –

нишка любов тя завърта с вретено.

Песен се носи, и глъчка, и смут.

Зимата взе си за спомен кокиче.

Беше забравила нрава си лют,

каза, че всъщност сега ни обича.

Сънен Мецан се показа навън,

гледа – гората е в нова одежда.

- Мечо, повярвай, това не е сън,

всичко тъй прелестно вече изглежда!

Вятър свеж повя в гората,

март дойде, разви листата.,

зеленеят се тревички,

пеят звънко пойни птички.

Всичко живо тича, хвърка –

Меца в пещерата хърка.

Още зимен сън сънува –

как към нея кошер плува

и летят оттам пчелите,

слагат мед по сладки пити.

Тъкмо лапа тя протегна,

нещо остро как я жегна

по гърба и под ребрата –

вейка счупена, ръбата!

Меца бързо се обърна,

с мъх и клонки се загърна,

разшумяха се листата,

развалиха ѝ рахата.

Трепна сънлата и скочи –

лапите уми в поточе

и огледа се в реката

от петите до главата.

От вида си блед Мецана,

хич доволна не остана –

с тези дълги зимни пости

поотслабнала бе доста.

И по стръмната пътечка

слезе тя до село Мечка.

Знае си, при дядо Щерю

нещо вкусно ще намери.

В село Мечка няма мечки,

има само две юрдечки,

три овена вироглави,

шест овце и десет крави,

седем кучета юнаци,

двама байчовци с криваци.

А на близката бърчина –

дядо Щерю е с пчелина.

Рече – стори го Мецана

и до кошер стар застана.

Чака трепетно пчелите

с медена да дойдат пита.

А пък те се разлютиха

и край нея закръжиха,

своето ще защитават,

нищичко не щат да дават.

И Мецана се ядоса,

кошера и цапардоса.

Преобърна го в тревите

и си тътри на петите.

Празен пътят ѝ излезе –

с мед обилен не замези!

Мецо, Мецо прегладняла,

мед през март де си видяла?