Резултати от Национален конкурс за непубликувана поезия за деца 2022 година

Хлапашко

Хлапакът ден подритна мокра топка

и улицата песенно зави

зад ъгъла, където аз подскокнах,

щом шапката невùдимка ме скри

под кестена с вълшебните игри.

Закрачи с марш отсрещната ограда,

на розата в лилаво път постла,

а тя пък два бодила изненада,

танцувайки най-пролетния валс,

с едно краче в захлас по люляк бял...

Хлапакът с ведра ловкост заразмества

усмивките на всякакви неща:

ту лапад висваше по клони на дървета,

ту вишнев цвят разрошваше пръстта,

а кукувичи пух се разлетя...

По мака се сниши божата кравичка,

със охлюва от локва пи вода,

сред момини сълзи целуна здравецът

лалето – то за миг поруменя,

разлистило добрата новина.

Учудена от радост перуника

облече жълто-синкав тоалет,

глухарчето прочу, че му подвикна

да свирят с кукуряка на тромпет

в лехата теменужна – номер пет.

До нарцисите пламнаха божури,

от мравешки катуни – дъжд изби,

забързан бръмбар сам се прекатури,

игликата рисуваше с игли

великденче с накацали пчели.

И пак през онзи ден с актьорска стъпка,

под бухнали чадъри на липи,

зад ъгъла, където аз подхвръкнах,

а моят смях тревите поздрави,

хлапакът ден рефрен ми посвети.

Приключение с Изкуство

В прозореца зрее кълбо светловидно –

знак дивен, неземен, внезапен,

открива у мене дете с любопиство,

и в миг – приключенец съм страстен.

Посажда ме в китна градина, която

изпълва очите ми с багри –

разгръщат се бледи платна, а земята

рисува по тях изненади:

портрети, пейзажи, мечти, натюрморти;

ту форми, ту комикси-филми;

небето е храст, планината – по шнорхел,

човеците – с шапки приспивни.

Така се захласвам, че четка от клонче

потапям в цъфтящи палитри,

на ябълки дъхат – а аз съм художник

под розов ветрец, ненаскитан.

Пак тича кълбото от светло сияние,

заплита ме в разни загадки,

ахà да го хвана – и вече го няма,

но! конче ми праща за кратко.

Под нас – водопадът: какво ли се случва –

нарастващи звуци долавям –

по капки търкулнати, с гиздави чувства –

облива ме музика бяла.

Подобно нашествие, нота след нота

събуждат у мен диригента,

със палка от радост оркестъра водя

и сам композирам моменти…

С внимателен жест – кълбовидното светещо –

през девет гори ме пренася,

а там – наредени за бал, с кастанети,

движения плавни – проблясват.

Тогава разбирам – танцьор съм ритмичен,

просторът дори ми е тесен,

краката ми – леки, ръцете – пчелични,

понесли прашеца балетен.

Занизват се мисли добре подредени!

Светилникът вдъхва ми тайна:

наричат се стихове, още – поеми,

чудаци творят ги и ваят.

Когато отпивам нектар от словата,

обграждат ме – пърхащи – рими,

светът по-красив е, а в мойта тетрадка

детето-поет съм без име.

Искрящото живо не спира да шушне,

залутва ме там, накъдето

реката по тонове скача из думите

и с песен разпенва морето.

А то я повтаря на всички край себе си,

сияем – певци в хор възторжен,

додето на сцената звездни завеси

разтвори театърът нощен.

Тогава се сливат игриви декори,

творци се вълнуват безсънни,

сноват режисьори, гримьори, актьори,

а аз сценарист съм изтънчен.

Кълбото изчезва…

Но нейде у мене

вълшебството свое ми спуска…

Дали преживял съм едно приключение

в страната със име Изкуство?!